КАК СА ОТКРИТИ НЯКОИ ОТ ДРЕВНИТЕ СЪКРОВИЩА В БЪЛГАРИЯ?

Когато в началото на XIX век един немски пастор подарява на сина си книжка за Коледа, той едва ли е предполагал, че с това ще сътвори истинско Чудо. Запленено от стиховете на Омир, момчето превръща митичната Троя в своя мечта. В началото на юни 1873 година, порасналият вече Хайнрих Шлиман, преследвайки детската си мечта, се натъква на богата златна находка. Нарича я Съкровището на Приам. Шлиман вярва, че е открил Троя.

Само три години по-късно той отново смайва света, след като следите на Агамемнон го отвеждат до Микена и му разкриват тайната на нейното древно злато.

Това е кратката версия за откриването на едни от най-известните съкровища.

Дълго време учените обясняваха заровените в земята богатства с бягство при екстремни ситуации, още повече че в историята наистина съществуват много такива примери. С откриването на Рогозенското съкровище обаче теорията за „бягство“ започва да звучи неубедително. Заражда се ново тълкуване, което гледа на някои от съкровищата не като заровено имане, а като ритуално депонирани вещи. Съмненията на учените идват от разпределението на съкровищата в две отделни ями, както и сортирането на съдовете по видове. Други обаче също дават своето логично обяснение, според което съкровището е било разпределено в две отделни торби за по-удобното му пренасяне на кон, затова и съдовете в тях са сортирани не по брой, а по обем.

Едва ли някога ще разберем каква е действителната причина тези произведения на торевтиката и ювелирството да се озоват в дълбините на Майката земя, потъвайки за хилядолетия в прегръдката ѝ, преди да бъдат открити и отново върнати към живот зад стъклените витрини на музеите по целия свят. Но за нас историята на едно съкровище започва именно с неговото откриване.

Благодарение на траките, които са ни завещали един безценен трезор в техните владения, определяни днес като „земя на съкровищата“, българите с основание можем да се похвалим с едни от най-древните и уникални находки в света. Подбрала съм шест от всички открити досега съкровища по нашите земи. Историите им  не са толкова романтични и пленителни като сбъднатите мечти на авантюриста Хайнрих Шлиман, но също заслужават да бъдат разказани и да получат внимание.

ВАРНЕНСКИ ХАЛКОЛИТЕН НЕКРОПОЛ

С термина „съкровище“ обикновено се обозначава колекция от монети или произведения на изкуството, укрити в земята. Въпреки че гробните инвентари не влизат в тази категория, те също са включени като примери в настоящата статия.

В началото на октомври през 1972 година при прокопаването на траншея за подземен кабел на 500 м от северния бряг на Варненското езеро, младият багерист Райчо Маринов забелязва нещо да проблясва в обърнатата пръст. Разравяйки с ръка, мъжът открива старинни предмети, които отнася в родното си село Аспарухово. За находката е уведомен уредника на музея в Дългопол Димитър Златарски, който по това време проучва едно къснонеолитно селище в същия район. Към края на месеца, след като приключва разкопките, той посещава багериста в дома му, за да види откритите от него неща, които се оказват 27 златни предмета, 6 медни сечива и 3 кремъчни пластини. Още на следващия ден се обажда във Варненския археологически музей, откъдето веднага сформират екип за разкопки. В продължение на 18 години под ръководството на Иван Иванов са проучени 294 гроба от епохата на халколита, в 62 от които са открити 3078 златни предмета с общо тегло около 6,5 кг.

Най-голям интерес предизвиква гроб № 43. В него е положен мъж на възраст между 40 и 50 години, висок около 180 см. Количеството злато в този гроб е около килограм и половина и съдържа 1011 предмета. Това са предимно мъниста, за които се предполага, че са били пришити към дрехата на погребания. Останалото са десет кръгли златни апликации – част от диадема, скиптър, лък с шест златни обкова, четири златни гривни и златен „фалос“. Богатият гробен инвентар се дължи на високия социален статус на мъжа, вероятно вождът-жрец на хората, носители на култура Варна.

Със своето злато, определяно като най-старото технологично обработено в Европа, Варненският халколитен некропол превъзхожда всички известни досега златни комплекси на Стария свят отпреди седем хиляди години.

СЪКРОВИЩЕТО ОТ ДЪБЕНЕ

През пролетта на 2004 година археолозите Иван Христов и Мартин Христов от Националния исторически музей провеждат проучвания край станция на античния път, свързващ римската колония на Дунавския лимес – Ескус (с. Гиген), с главния град на провинция Тракия – Филипопол (Пловдив). Докато пазаруват в един магазин в Сопот, вниманието им е привлечено от златното колие на продавачката, което ги впечатлява с елементите и изработката. Според разказа на жената, мънистата и пластините на колието са  намерени от съпруга ѝ, докато орял с трактора си в землището на близкото село Дъбене. След като мъжът показва мястото на находката, още същата година стартират спасителни разкопки  под ръководството на Мартин Христов.

В резултат на дългогодишни разкопки са открити общо около 21 000 златни елемента от накити и предмети, датирани в периода 2450 – 2100 г. пр. Хр. Повечето от тях позволяват да бъдат реконструирани поне в три сложносъставни накита. В дупчиците на златните миниатюри са открити разноцветни ленени или конопени влакна от оригиналните колиета. Възстановките на накитите са по идея на Мартин Христов и Светла Цанева, но самите изследователи признават, че са възможни и други реконструкции, тъй като в нанизите не са включени всички мъниста.

През 2014 година при опит да бъдат изнесени зад граница са заловени над 15 000 златни елемента, вероятно част от три огърлици, силно наподобяващи тези от Дъбене. Направеният им стилов и химичен анализ потвърждават съмненията.

Мънистата от Дъбене са толкова фини и съвършени, че изглеждат като продукт на механизираното производство. При тях липсват белези от пластична деформация, следствие на изчуквания, изглаждания, изрязвания, драскотини и т.н., характерни за технологията на ювелирството и торевтиката през Древността. Единственото, което се вижда с невъоръжено око, са следите от дооформянето на отделните елементи чрез полиране.

ВЪЛЧИТРЪНСКОТО СЪКРОВИЩЕ

На 28 декември 1924 г. при риголване в местността Дивите лозя, близо до село Вълчитрън, Плевенско, на повърхността излизат предмети, които работниците определят като пиринчени (бронзови), подведени от червеникавия цвят на съдовете. Всъщност цветът е в резултат на съприкосновението на златото с органична материя в продължение на векове. Вероятно това е бил кожен чувал или дървен сандък, заровени в земята със съдовете. Преценени от откривателите си като малоценни, още същата вечер някои от дисковете са нарязани на парчета в селската кръчма. Едва когато детайли от съкровището достигат до златарите в Плевен за претопяване, са предприети действия от административните власти на града. За съжаление не всички предмети попаднат във фонда на Археологическия музей. От Вълчитрънското съкровище оцеляват 13 златни предмета, датирани между късната бронзова (втората половина на ІІ хил. пр. Хр.) и ранната желязна епоха (VІІІ – VІІ в. пр. Хр.).

Интересна е съдбата на най-големия съд от съкровището. Това е кантаросовиден кратер, в който древните са смесвали виното с вода. От изворите обаче става ясно, че елините са били тези, които са разреждали свещената напитка, докато траките са я консумирали чиста. Затова няма да сбъркаме, ако кажем, че златният кратер е служил за поднасяне на вино, но при изключителни поводи и на специални гости.

След откриването му, наред с другите съдове, той също е преценен от своите откриватели-експерти за незначителен, но за сметка на това пък  подходящ за копаня на прасетата. Дълго време в златния кратер е изсипвана помия и само лакомата природа на свинете успяла да възвърне оригиналния му блясък. Едва тогава стопаните разбират, че докато те се хранили в обикновени глинени съдове, прасетата им „свещенодействали“ в божествено съприкосновение с мистичното тракийско злато.

Друг интересен предмет от Вълчитрънското съкровище е т.нар. триделен съд.

Неговото предназначение остава неизвестно. Според едни той е използван за пиене, според други – за възлияния на някоя божествена триада, а има и предположения, базирани на по-късни извори, че съдът е бил използван на царската трапеза за приготвянето на царското питие кикеон (смес от вино, козе сирене и брашно), което се пиело по време на Елевзинските мистерии. Предполага се, че в състава на кикеона влизат и някои психотропни вещества, вследствие на които посвещаваните достигат състояние на транс по време на мистериите.

Възстановката, направена от Иван Венедиков, оформя триделния съд като три водоплаващи птици, служещ за съхраняване на течности.

 

Въпреки липсващите съдове и орязаните дискове, Вълчитрънското съкровище е най-голямото сред ранните подобни находки в Европа. То е с общо тегло 12,425 кг и с чистота на благородния метал от 23,5 карата.

За съжаление историята не завършва щастливо за неговите откриватели. След като не стигат до съгласие относно разпределянето на държавната награда, между тях избухва конфликт. Следват съдебни дела, които се проточват толкова дълго, че хонорарите на адвокатите им се оказват по-големи от отпуснатата за разпределяне сума.

РOГОЗЕНСКОТО СЪКРОВИЩЕ

„На 6 януари 1986 г. заедно с Александър Фол празнувахме Йордановден у Иван Венедиков. Вечерта звънна телефонът и от директора на музея във Враца разбрахме, че в село Рогозен са открити огромен брой съдове. Проф. Венедиков скептично се усмихна: според него става дума за някаква грънчарска пещ от римската епоха. Както и да е, решихме, че на следващия ден ще пътуваме до Враца. Когато пристигнахме, залата за изложби беше с отворени витрини, в които вече бяха наредени десетки сребърни вази. Как да обясня нашето вълнение? Тичахме от едно място на друго, а през това време Богдан Николов, директорът на музея, ни разказваше как са получили обаждане от Иван Савов за негова находка още през лятото на 1985 г., как отишли в Рогозен и започнали разкопки на мястото в присъствието на цялото село въпреки страшния студ и как само на два метъра от предишната яма открили куп от още 65 съда. Впоследствие всеки стопанин разкопал двора си с надеждата и той да намери съкровище. Не знаем за друга находка, но реколтата със сигурност е била добра. При изкоп за канала в градината си бай Иван намерил 100 „вазички“ (всъщност били са 65, а по-късно във втората яма са открити другите 100 съда). Той не съобщил веднага на музея, тъй като се боял археолозите да не му стъпчат засаденото зеле. Така че общия брой на съдовете е 165! Несъмнено това е най-голямото съкровище, открито до този момент в Европа: 108 фиали, 54 канички, една чаша, един скифос и едно гобеле. Като погледнах отблизо съдовете, реших, че за всеки от нас съкровището предлагаше достатъчно нова информация: за Фол – ролята на подобна находка за политическата история, за Венедиков – новите 15 надписа, за мен – изобразителните текстове.“

Това е откъс от разказа на Иван Маразов за откриването и срещата му с Рогозенското съкровище. Избрах да го споделя, защото спомените му също са съкровищница за историческия фонд на българската памет.

Няма да се спирам върху съдовете от Рогозен, от една страна, заради големия им брой, от друга – намирам за по-интересно да продължа с впечатленията на Иван Маразов. Само ще спомена няколко важни акцента: съкровището вероятно е принадлежало на трибалски владетел/и или на трибалски култов център; колекцията от съдове е събирана в продължение на век и половина; върху някои от съдовете са врязани имената на царете Котис и Керсеблепт, което се тълкува като свидетелство за даряването на владетелите от жителите на съответния град в знак на преданост.

Продължавам с разказа на Иван Маразов:

„Последваха документални филми, разговори по телевизията и радиото, публикации във вестниците… Цяла България живееше със съкровището, а колеги от Европа пишеха писма с молби за повече сведения и снимки. Последваха покани за изложби и Рогозенското съкровище тръгна по света – Москва, Мюнхен, Аахен, Амстердам, Лондон… Нито една изложба на тракийската древност не минава вече без най-важните съдове от Рогозен.

След 1989 г. започнаха новите приключения на съкровището. От Враца си го поискаха, а Националният музей търсеше основания да си го запази. Все пак през 1998 г. то бе върнато в Регионалния исторически музей във Враца, където за него бяха приготвили чудесна зала и прекрасни витрини.“

„Има обаче една странична полза от популяризацията на тази находка – заключва Маразов. – Скоро след като медиите гръмнаха, някакъв гражданин донесъл в Археологическия музей в София апликация и вазичка от сребро, които според него принадлежали към Луковитското съкровище. А то беше открито през 1953 г.! Цели 25 години човекът пазел тези скъпоценни предмети и когато разбрал значимостта им, ги предал в музея.“

БОРОВСКОТО СЪКРОВИЩЕ

По време на дълбока оран през декември 1974 година, на около 2 км западно от Борово в близост с надгробната могила „Сиври тепе“, плугът на Трайчо Великов Стоев изкарва на повърхността фрагментирани части от ритони с протоме на кон и бик, както и част от голям разлат съд. Веднага са организирани спасителни разкопки, ръководени от Димитър Иванов. На същото място екипът му открива каничка-ритон, ритон с протоме на сфинкс и другата половина от съда, открит по-рано от Трайчо Стоев. Разрезите от плуга не са напълно заличени от реставраторите, но те не отнемат, нито омаловажават красотата и изяществото на съкровището. За съжаление дръжката на каничката така и остава неоткрита. Боровското съкровище е изработено от масивно сребро с богата позлата. Предполага се, че е направено в някое от атинските или малоазийски ателиета. Единствено произходът на разлатия съд се приписва на тракийски майстор. Интерпретиран е като кратер или като поданиптер – „леген“ за обредно измиване на ръцете преди пир или при извършване на посвещения в мистерии.

 

 

Надписите по съдовете датират цялата находка от времето на Котис І (383 – 359 год. пр. Хр.). Стиловият и иконографският анализ също отговарят на периода.

Някои определят Рогозенското и Боровското съкровище като част от един комплекс, който е бил ритуално депониран в двете крайни точки на трибалските владения. Друг е въпросът в какво се изразява този ритуал, както и целите му. Едно от изказаните предположения го свързва с опустошителното земетресение в района на Североизточна Тракия, разрушило гетската столица Хелис. Тогава, за да умилостивят боговете, траките им предали съкровището, полагайки го в земята.

ПАНАГЮРСКОТО СЪКРОВИЩЕ

Имало едно време трима братя тухлари. Един ден, докато изкопавали пръст за тухли, попаднали на някакви „цигански музикални инструменти“. След като се позачудили какво да ги правят, братята ги оставили настрана и отново се захванали за работа. Някъде към обяд те решили да отмият в реката  полепналата по „инструментите“ глина. Тогава изпод мръсотията братята видели красотата и си рекли, че тая украса трябва да се варди, затова я отнесли в Околийския съвет. Мълвата за тяхното откритие веднага се разнесла и хората започнали да се струпват и смущават пред видяното. Сред посетителите се оказал и уредникът на местния музей. Докато ги разглеждал той осъзнал, че в ръцете си държи истинско тракийско злато.

Така започва приказката за Тримата братя и Панагюрското съкровище. Действието се развива на 8 декември 1949 година в околностите на Панагюрище, а главните герои в него са братята Петко, Павел и Михо Дейкови (говори се, че са били доста малтретирани, за да признаят дали не укриват част от съкровището). След като уредникът на музея Петър Горбанов вижда съкровището, той веднага изпраща телеграми до София и Пловдив. По стечение на обстоятелствата телеграмата в София е прочетена няколко дни по-късно след нейното получаване. Това малко забавяне дава голяма преднина на тогавашния директор на Пловдивския археологически музей Димитър Цончев, който хваща първия влак за Панагюрище веднага, щом прочита новината. Когато пристига, заварва съкровището изложено във витрината на Хавлиената фабрика. На следващия ден археологът го прибира в раницата си и без охрана или придружител се качва на влака обратно за Пловдив. Там тракийското злато получава своя инвентарен номер, което по закон го прави собственост на Пловдивския археологически музей.

Панагюрското съкровище представлява златен сервиз, състоящ се от три канички с женски глави, два ритона с глава на елен и по един с глава на овен и с протоме на тичащ козел, голяма фиала и единствената засега златна амфора-ритон, достигнала до нас от Древността.

Според Иван Венедиков теглото на съдовете е обозначено в мерните единици на Лампсак – гръцки град на малоазийския бряг на Мраморно море, на базата, на което прави предположението за малоазийския произход на сервиза.

Панагюрското съкровище е определено като култово, собственост на някой от одриските владетели. Стойността му като злато и най-вече като изработка го прави изключително ценен и желан експонат в Националния исторически музей. Това води до оспорване правото на собственост между музеите в Пловдив и София. Наскоро към „войната“ се присъединиха и наследниците на откривателите, хвърляйки бомбата, че съкровището не само им принадлежи, но и соченото за оригинал, всъщност е дубликат.

В края на краищата, насред цялата тази заплетена история, когато Панагюрското злато се озове в Пловдивския музей, за посетителя остава объркването дали съкровището гостува или се е върнало у дома. На всичкото отгоре, гледайки го, неминуемо започва да се пита това истинското ли е или не?

Тази приказка не завършва с обичайното „три дни яли, пили и се веселили“. Всъщност имало е много ядене, пиене и веселие със златните съдове на траките, но това е било преди да бъдат заровени. Явно като всяко друго съкровище и над Панагюрското тегне проклятието да носи нещастие на дръзналите да го „събудят“.

 

Литература:

Китов, Г., Агре, Д. Въведение в тракийската археология. София, 2002.

Маразов, И. Тракийските съкровища. София, 2011.

Николов, В., Д. Попов, П. Делев. Българска национална история. Том І. Българските земи през древността. Велико Търново, 2011.

Христов, М. История, написана със злато. – Будител, 2007, 4, 4 – 9.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *