ТРИУМФАЛНАТА АРКА НА РЕМАРК – МАЛКИ РАЗКАЗИ ЗА ЕДИН ГОЛЯМ ЖИВОТ

ТРИУМФАЛНАТА АРКА НА РЕМАРК – МАЛКИ РАЗКАЗИ ЗА ЕДИН ГОЛЯМ ЖИВОТ

 

Обичам Историята, но още повече обичам обикновените човешки истории, разказани по необикновен начин. Имам навика да се привързвам нездравословно към авторите, докоснали с мисъл душата ми.

Ремарк е един от тях…

Много е изписано за него, затова няма да се впускам в състезание. Това, което ще направя, е да предоставя кратки откъси от романа  „Триумфалната арка“ като всеки един от тях е толкова силен и съдържателен, че представлява сам по себе си самостоятелен завършен разказ.

Не е тайна, че в своите романи Ремарк описва истории, често вдъхновени от личния му живот.  „Триумфалната арка“ не прави изключение. Известен факт е, че за прототип на героинята си в романа, авторът използва Марлене Дитрих, с която изживява бурна любовна авантюра.

Затова с основание мога да нарека всеки един кратък откъс от неговата книга „малък разказ“ за големия Ремарк.

А може би и за някои от вас…?

***

           „Празно лице… лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе – палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди. Колко ограничено е в сравнение с това всичко, което е претрупано и носи своята маска…“

***

          Беше евтино кожено палто от норка, вероятно имитация, но на нея ѝ стоеше добре. „Евтина дреха е само тази, която не се носи със самоувереност“ – помисли Равик. Какви евтини палта от скъпи кожи бе виждал.

***

…Този човек не знае нищо. Не знае, че нещо ни е променило. Гледа ни и не вижда, че сме други. Такъв е светът: може да се превърнеш в ангел, глупак или престъпник – и никой няма да разбере това. Но ако ти липсва едно копче, всички ще забележат.

***

 Мисля, че живеем във времето на консервите… Няма защо да мислим вече. Всичко е предварително обмислено, сдъвкано и почувствано. Консерви. Трябва само да ги отвориш. Поднасят ти ги в къщи по три пъти на ден. Нищо, което може да обогати културата ти, да проникне или да се свари в огъня на въпросите, съмненията и желанията. Консерви! Нашият живот не е лек, Борис. А само евтин.

***

…Живеем като мошеници. Погледни! Строят оръжейни фабрики, защото искали мир; концентрационни лагери, защото обичали истината. Справедливост е прикритието за всяка лудост на партията; политическите разбойници се наричат спасители; а свободата е гръмкото име на всяка жажда за власт. Фалшификация на духовни ценности… Лъжа, наречена пропаганда. В една макиавелистична кухня. Идеализъм, попаднал в ръцете на простолюдието. Да бяхме поне искрени…

***

…Градът плаваше леко в лунната светлина и грохота на автомобилите. Безкрайни редици от къщи, безброй прозорци, зад които се крият човешки съдби. Туптене на милиони сърца, събрани в един грамаден мотор, който се движи бавно, бавно по пътя на живота, приближавайки се при всяко туптене с един милиметър към смъртта.

***

Любовта между хората е всичко – най-възвишеното и най-обикновеното нещо на този свят; това го разбрах днес, когато нощта се стопи в цъфналите храсти, а вятърът беше с дъх на ягоди. Без любов човек е мъртъв, само къс хартия с няколко дати и едно случайно  име, записано на нея… по-добре да умреш…

***

…Когато се пробуждаш е пролет, когато си лягаш е есен, а между тях е хиляди пъти зима и лято; и ако се обичаме достатъчно, ще бъдем вечни и безсмъртни като туптенето на сърцето, като дъжда и вятъра, а това вече е твърде много. Ние побеждаваме дните, а губим годините, но кой иска да разбере това и за кого има значение то? Часът трае цяла вечност, а мигът е най-близо до вечността. Твоите очи блестят. Звезден прах лети в безкрайността; боговете могат да стареят, но твоята уста е млада; загадката трепти между нас, между теб и мен, между зова и отговора. Тя идва от тъмнината, от унеса на всички влюбени, изтръгната от далечния вик на пламенната страст, устремена към златистите бури, безкрайния път от амебата до Рут и Естер, до Елена и Аспасия, до сините мадони в крайпътните параклиси, от промъкващия се звяр до теб и мен…

***

Една жена, разяждана от рак, това безоко, сиво чудовище. Едно сакато момче изчисляваше обезщетението, което ще получи. Една уличница е доволна, че е спечелила пари с посинения си задник. Първият дрозд в клоните на дърветата… Картините минаваха бавно пред очите му, но ето че той тръгна, разделяйки се с всичко това. Запъти се през мрака към една жена, усещайки топлината на леглото ѝ.

***

– Опитай – обърна се Равик към Жоан.

Тя отпи една глътка и остави чашата.

Келнерът я наблюдаваше. Тя погледна смаяно Равик.

– Не съм пила досега такова нещо – каза, като отпи втора глътка. – Не се пие, а само се мирише.

– Така е, госпожо – заяви доволен келнерът. – Веднага разбрахте.

– Постъпката ти е опасна, Равик – заяви Жоан. – След тоя калвадос няма да искам вече друг.

– О, ще пиеш и друг.

– Но ще мечтая винаги за този.

– Още по-добре. Така ще станеш романтична.

– Но няма и да харесвам никакъв друг.

– Напротив. Ще ти се струва още по-хубав, отколкото е в действителност. Ще пиеш този калвадос, копнеейки за друг. Така той ще бъде по-необикновен…

– Глупости – изсмя се Жоан. – Сам знаеш, че говориш глупости.

– Да, разбира се. Но ние живеем с тези глупости. А не с жалките факти  от действителността. Какво би станало иначе с любовта?

– Какво общо имат те с любовта?

– Имат. Те поддържат трайността ѝ. Иначе щяхме да обичаме само веднъж и след това да отминаваме всичко останало. А така малкото копнеж по онзи, когото сме изоставили или който ни е изоставил, се превръща в сияние около образа на новия. Самото обстоятелство, че сме загубили някого, му придава известна романтична загадъчност. Стара измама, обкръжена с нов блясък.

***

          Винаги съществува параван, зад който човек може да се скрие… началник, който има на свой ред друг началник… Нареждания, наставления, задължения, заповеди… и най-накрая многоглавото чудовище нравственост, необходимост, сурова действителност, отговорност и така нататък… Винаги съществува параван, зад който може да се избяга от простия закон на човечността.

***

          Морето удряше с грохот скалите на кея и ги обливаше с рой бисерни капки, които вятърът отнасяше в простора. Тръпки побиваха Равик, когато докосваха тялото му.

          – Това беше твоята вълна – каза Жоан. – Твоята вълна от приказката, която ми разказа в Париж.

          – Спомняш ли си я?

          – Да. Само че ти не си скала. А бетонен блок.

          И тръгна към пристана, понесла сякаш цялото небе на прекрасните си рамене. „Намери оправдание. Ще седне в бялата лодка, вятърът ще развява косите ѝ… А аз съм идиот, че не отивам с тях – помисли Равик. – Но не съм още подходящ за тази роля. И това е глупаво самолюбие от забравените дни. Истинско донкихотство – но какво друго ми е останало? Цъфнали смокини в лунна нощ, мъдростта на Сенека и Сократ, цигулковият концерт на Шуман и старото предчувствие, че ще загубя нещо.“

***

          Хладна нощ, шум на море, небе, изпълнено със смеха на раздялата, със слънцето и звънчетата на далечните звезди… „А аз целият съм скован от студ – помисли той, – един прожектор, който пронизва безгласните месеци на бъдещето,плъзва се по тях и ги оставя в мрака; съзнавам всичко това все още без мъка, но разбирам, че няма да остане така, виждам отново живота си като тази прозрачна чаша в ръката му, пълна с чуждестранно вино, което няма да се запази и ще се превърне във вкиснат оцет на покварена страст.“

          Това нямаше да трае дълго. Прекалено ясно прозираше началото на друг живот, за да можеше да съществува. То се обръщаше невинно и безцеремонно като растение към светлината, към изкушенията и простото многообразие на по-веселия живот. Искаше бъдеще – а той можеше да му предложи само частица от това малко настояще. Нищо още не бе се случило. Но това не беше и необходимо. Нещата се решават много по-рано. Обикновено човек забелязва това и взема шумния край за решение; а то е било постигнато мълчаливо месеци по-рано.

          Равик изпи чашата. Виното сякаш бе друго. Той си наля още една и я изпи. И този път виното му се стори леко, с приятен мек вкус.

***

          – Ела – каза той. – Тук има от твоя калвадос. Колко изпи досега?

          – Много. Заради теб. Освен това не можех повече да слушам дрънкането на ония идиоти.

          – Защо не дойде при мен тогава?

          – Дойдох при теб.

          – Да. Когато помисли, че си отивам. Яла ли си?

          – Не много. Гладна съм. Спечели ли?

          – Да.

          – Да отидем тогава в най-скъпия ресторант, да ядем хайвер с шампанско, да бъдем като родителите ни преди войната – безгрижни, сантиментални, непознаващи страх или забрана, хора с лош вкус, отдадени на сълзи, луна, олеандри, цигулки, море и любов! Искам да повярвам, че ще имаме деца, градина и дом, че ти ще имаш паспорт и бъдеще, че аз съм се отказала заради теб от бляскава кариера, че и след двадесет години ще продължаваме да се обичаме и да се ревнуваме. Ти ще ме намираш все още красива, а аз няма да мога да заспя, ако не се прибереш…

          Той видя сълзи по лицето ѝ. Тя се усмихна.

          – Всичко това, мили, е част от лошия вкус…

          – Ела – каза той, – ще отидем в „Шато Мадрид“. То е в планините; там има руски цигани и може да се намери всичко.

***

          Равик погледна бисерите. Бяха създадени от безформени сиви мекотели, подразнени от чуждо тяло, зрънце пясък в черупките им. Тази нежна и сияйна красота се дължеше на едно случайно раздразнение. „Човек трябва да запомни това“ – помисли си той.

***

          – Слушай, миличка – каза почти нежно той, – ти няма да останеш при мен. Човек не може да затвори вятъра, нито водата. А ако ги затвори, те се вмирисват. Затвореният вятър се превръща в застоял въздух. Ти не си създадена, за да стоиш на едно място.

          – Както и ти.

***

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *