Малко са произведенията на изкуството, способни да изпълнят с енергията си така пространството, че то напълно да им се подчини. Такива са картините на Вълчан Петров. Създават своя Вселена, която иде от дълбините на познанието и въображението и прекосява битието на нашия земен свят, за да премине в лоното на вечността.
Творчеството на Вълчан Петров не може да бъде поставено в рамка. То е космос от цвят и плътност – синтез на миналото и бъдещето, на езичеството и християнството, на материалното и духовното, на реалното и нереалното, на доброто и злото, на живота и смъртта. Всички тези противоречия и търсения разкриват богатия вътрешен свят на автора, неделим от неговата вяра. Но вярата не като религия – пояснява Вълчан Петров, – а като най-прекия път към Бога. Нашите свещеници говорят за вярата от името на религията, а за мен те не са едно и също. Вярата е изконна потребност на всеки един човек, а религията е един колективен път към Бога и за съжаление, често пъти с посредници – свещеници, падрета, монаси и т.н. Всеки сам избира пътя към Бога. Аз съм избрал директния и се възползвам от свободата, която ми дава (върху платното, разбира се), да експериментирам и да творя.
Специално място в творчеството си художникът отделя и на неговите родови корени и духовни учители. Върху платната изникват образи на близки, техните житейски истории, както и спомени от детството на автора – всички те отдавна преминали в други светове.
Разпознаваем със своята декоративна пищност и наситена миниатюрна живопис, Вълчан Петров понякога прави отклонение от своя характерен стил. Пример за това е посмъртният портрет на Апостол Карамитев. Художникът описва отишлия си без време актьор, като човек с такова обаяние и излъчване, че останал стъписан, когато за първи път се качил на таванчето му в София, за да му позира. Смъртта му беше голям шок за всички – споделя Вълчан Петров. Има едно място до Хисар – около хижа Фенера, където падат много светкавици. Там дърветата стърчат обгорени и изсъхнали. Приличат на оголени скелети. Това ми напомни за Апостол Карамитев. Отиде си като ударено от мълниите дърво.
Репродукциите са от изложбата на Вълчан Петров „Душата ми в храма“.
