ОТСЕЧЕНИ, ВЪВ ВРЕМЕТО РАЗЛИСТВАМЕ…

„Елате – каза 509.

Рут Холанд започна да плаче. Ръцете ѝ висяха върху бодливия тел като нокти на птица. Показваше зъбите си и стенеше. Нямаше сълзи.

– Елате – каза 509 още веднъж. Погледът му мина през останалите. Повечето от тях вече се бяха върнали равнодушно в бараките. Изведнъж му се стори, че има да казва нещо много важно, от което зависи всичко. Напрегна всичките си сили, но не можа да ги изрази в мисли и думи.

– Не забравяйте това – успя да каже най-после.

Никой не отвърна нищо. Видя, че ще забравят.“

Този малък откъс от романа „Искрица живот“ на Ремарк, разказващ за живота в концлагерите по време на Втората световна война, сякаш описва близкото бъдеще на един от съюзниците на Фашистка Германия, въвлечената в световните игри – България. Съюзникът, който спаси своите евреи, но изби интелигенцията си. И докато светът освобождаваше затворниците от лагерите, той препълваше своите с „врагове на народа“.

Фашизмът бе победен от комунизма – различни имена на една и съща доктрина.

И всички забравиха. Както тогава, така и сега.

След края на войната, със смяната на режима, започват и т.нар. „чистки“ в България. Създават се 44 концлагера в цялата страна. От 1949 година отваря врати и най-големият лагер на смъртта – Белене. В него са изпращани хора от всички краища на страната. Понякога само една дума е била достатъчна, за да се озове човек там. Всичко, изречено против партията, не остава скрито. Само виковете за помощ и гласовете за човечност остават нечути. Те също са осъдени на смърт.

В Пловдив през периода 1944-1959 година в сградата на Общината (до площад Стефан Стамболов) се помещава Областното управление на милицията. Там са привличани за разпит, затваряни и изтезавани хиляди хора от града и околностите. Това са будните, мислещите, знаещите. Всички, които биха могли да застрашат по някакъв начин властта.

Подземията на сградата са превърнати в килии, а разпитите са провеждани на горните етажи. „Признанията“ са изтръгвани чрез мъчения, от които мнозина не са оцелявали. След изтезанията хората са изхвърляни полумъртви направо през прозорците, за да се спестят усилията за тяхното сваляне.

Над 1200 души са физически ликвидирани. Осакатените вероятно са много повече.

Времето обаче е заличило тези спомени. Всичко е останало в миналото. Оцелелите и свидетелите – също.

Освен един.

В неговия разказ няма думи. Само форми, материя, време и послание, предадени чрез изкуството. Нарича се „СВИДЕТЕЛЯТ“, а това е неговата история.

Точно на 1 януари 2000 година Пловдив осъмва, покрит от дебел сняг. В градинката пред Пловдивската община служители на ОП „Градини и паркове“ трескаво нарязват на трупи едно дърво, разцепено през нощта от тежестта на натрупания сняг. Дървото е вековна черница и е било свидетел на всичко случващо се на площада – от войни и митинги до природни бедствия и празници. Свидетел на трансформацията на Пловдив от западнало османско селище в модерен европейски град. Свидетел на различни поколения, етноси, религии. Свидетел на живота и на смъртта.

След неговото отсичане се взима решение на празното място да се издигне мемориален паметник на убитите по време на репресиите. Предложението на Жорж Трак да се даде нов живот на „свидетеля“ се приема. Той го превръща в сакралната пластика, допълнена с посланието на Недялко Славов: „Отсечени, във времето – разлистваме“.

Освен дърво, скулптурата е изградена и от метал – огъната масивна форма, хиперболичен параболоид. „Тази фигура съдържа всички геометрични форми – сфера, която олицетворява духовния свят, призма – израз на материалния, част от конус, вградени в спираловидния характер на ствола. Сблъсъкът на двата материала, в който металът е индустриалният символ на XX век и природния –естествената природа, създават усещане за болезненост и подсказват основната драма на века, породена от бурната индустриализация, довела до всички последващи социални конфликти и войни през XX век“ – спoделя скулпторът. В метала е вградена мозайка, която се явява свързващият елемент. Мястото на среза е акцентиран.

„Тесерите, това сме всички ние – и живите, и убитите, и увековечените, и забравените. Човек цял живот върви по ръба на духа и материята, на границата между опознаваемото“ – заключва Жорж Трак.

Така се ражда Свидетелят. Не за да буди зловещ илюстративен разказ, а да предава знаков символичен драматизъм и умиротворение.

Три години след неговото отсичане дървото е върнато отново при своите корени, болезнено пронизано от единственото си неувяхващо метално листо.

Дори отсечени, във времето разлистваме…

Не забравяйте това.