„Въображението не вижда толкова добре, колкото окото, защото окото получава формите (или подобията на обектите) и ги предава на впечатлението, а от това впечатление на свой ред те преминават в общия усет, и там получават оценка. Но въображението не излиза вън от този общ усет освен с това, че отива в паметта и там се спира, дори умира, ако въобразеното не е нещо изключително.“

Леонардо да Винчи [2]

От оскъдните сведения за Катерина Бути – майката на Леонардо да Винчи, разбираме, че е била едва 15 годишна, когато е прелъстена от богатия флорентински нотариус Пиеро да Винчи. В резултат на мимолетната им връзка се ражда Леонардо. Детето прекарва първите пет години с майка си. За краткото време при нея той споделя един необикновен спомен:

„Изглежда ми е съдено да пиша подробно за лешояда, защото ми идва на ум един съвсем ранен спомен: когато лежах още в люлката, над мен се спусна един лешояд, отвори устата ми с опашката си и удряше много пъти с тази опашка между устните ми.“

Фройд смята, че историята с лешояда не е реална, а преработена версия на спомен от кърменето. В миналото лешоядът е смятан за символ на майчинството [3,с.25-27], защото хората са вярвали, че от този вид птици е имало само женски. Вярвали още, че те се оплождали, когато по време на полет спирали и отваряли влагалището си, за да заченат от вятъра [3,с.25].

Тъй като през първите си години Леонардо расте без баща си, Фройд смята, че споменът с лешояда е трансформирана фантазия, означаваща, че той също се е възприемал за дете на лешояд [3,с.26].

По стечение на обстоятелствата бракът на Пиетро да Винчи с дона Албиера остава безплоден и нотариусът решава да прибере сина си при себе си. През 1457 година Леонардо е официално регистриран във флориентинския данъчен кадастър като член на фамилия Винчи, незаконно дете на месер Пиетро.

Раздялата с майката в толкова крехка възраст безспорно е травма, която остава в съзнанието на човек през целия му живот. Именно това се случва и при за чувствителния Леонардо.

Въпреки че Катерина създава семейство с мъж на име Антонио ди Пиеро Бути, от когото ражда пет деца, тя не се отказва от Леонардо. Няма преки сведения за техните взаимоотношения, но две бележки, намерени сред записките на художника по време на престоя му в Милано, доказват връзката между тях. За съжаление те документират последната им среща и… окончателната им раздяла. Първата бележка гласи: „Катерина пристигна на 16 юли 1493 г.“, а втората: „Разходи след смъртта за погребението на Катерина…“ [3,с.36-37].

Вероятно жената вече е била тежко болна, когато е предприела това последно пътуване, за да се сбогува с любимия си син. Леонардо губи майка си отново и този път завинаги. Липсата ѝ съвсем естествено намира отражение в картините му. 

След смъртта на Катерина, последователно са създадени ексизът „Света Ана с Мария, младенеца Христос и Йоан Кръстител“ (Национална галерия, Лондон) през 1499 г. в Милано, следват „Мона Лиза“ (Лувър) между 1503 и 1507 г. и „Света Ана с Мария и младенеца Христос“ (Лувър) през 1508-1510 г. във Флоренция. Общото между трите творби е поразителната прилика на женските образи, изрисувани с най-енигматичната и разпознаваема усмивка в света.

Тук трябва да се отбележи още нещо. За изобразяването на света Ана с дъщеря си Леонардо избира нестандартна композиция. И в двете картини Мария седи в скута на майка си. Фигурите са така преплетени, че на пръв поглед изглеждат като едно цяло. Според Фройд в тази композиция е заложен синтезът на неговото детство, а именно майка му Катерина като света Ана и мащехата му дона Албиера в лицето на Мария [3,с.43-44]. Но Фройд пропуска една важна подробност – приликата между двете жени. Дори пръстите на краката им са изрисувани напълно еднакво. Този факт ме кара съвсем логично да предположа, че в света Ана и дъщеря ѝ Леонардо е вградил образа на майка си, но в два различни периода от нейния живот. Първият отразява времето с малкия Леонардо – Мария с младенеца. Вторият, когато месер Пиетро ѝ отнема детето и нейната роля в отглеждането му остава пасивна – света Ана като страничен наблюдател.

Психологът Оскар Пфистер прави друго интересно откритие във втората версия на света Ана и дъщеря ѝ. В контура на синята дреха, с която е наметната Мария, той разпознава фигурата на лешояд, чиято опашка е така подвита, че докосва устните на детето [3,с.45-46].

Закодираният детския спомен с лешояда в картината не оставя никакво съмнение за директната препратка на Леонардо към майка му и връзката с нея. И ако в лондонския екзис художникът само нахвърля идеята, то в лувърския вариант тя е доразвита и добре обмислена. За неговото създаване Вазари пише: там той (Леонардо – б.м.) дълго останал, без обаче да започне каквато и да е работа [1,с.46-51].

В периода между двете работи е създадена и „Мона Лиза“. Това е единственият самостоятелен портрет на майка му. Посмъртен спомен, с когото Леонардо не се разделя до края на живота си.

При съпоставянето на лицевите черти на Мона Лиза с тези на Леонардо се вижда абсолютното съвпадение на техните пропорции. Физическата прилика се дължи не на преобразяването от мъжки в женски образ, каквато е най-тиражираната версия, а на чисто родствената връзка между майка и син. Джокондата е Катерина Бути.

Съвсем наскоро учени установиха още един интересен факт. След като уголемяват зениците на Джокондата, в дясната откриват инициалите на художника LV – Leonardo da Vinci, а в лявата разчитат буквите CB [4], без да се даде предположение за техния прочит. За мен обаче посланието е повече от ясно – Caterina Buti (Катерина Бути).

Единението е постигнато. В погледа на Мона Лиза – Катерина, майка и син най-сетне са заедно. Възможност, от която и двамата са лишени приживе.

Литература:

1. Вазари, Дж. Животът на Леонардо да Винчи. София, 1980.
2. Винчи, Л. Трактат за живописта. София, 2014.
3. Фройд, З. Един спомен от детството на Леонардо. София, 1991.
4. https://dariknews.bg/novini/liubopitno/shifyryt-na-leonardo-zakodiran-v-ochite-na-mona-liza-637099

Изображения:

10-те най-известни картини на Леонардо да Винчи