ЖЕНАТА В ГРОЗДОВЕТЕ НА ГНЕВA

ЖЕНАТА В ГРОЗДОВЕТЕ НА ГНЕВA

Гроздовете на гнева е история за преследването на една мечта в търсене на по-добър живот, която се превръща в борба за оцеляване на стотици хиляди хора по време на Голямата депресия в Америка.

Никъде не съм срещала толкова силен образ на жената, какъвто Стайнбек изгражда в този роман. В моменти на отчаяние, единствено майката не губи самообладание и не престава да се грижи за семейството си.

Подбрала съм няколко откъса от романа, посветени на жената. Някои са комични, други не чак толкова, но всички сякаш са написани с възхищение за тази така нежна половина на човечеството, която ще остави мъжа да рисува мислите си в праха, но когато се случи беда и трябва да се направи нещо – тя ще направи всичко.

***

       Спомних си един случай с Уили Фийли – той беше тогава съвсем малък, плах, стеснителен. Веднъж го накараха да заведе една юница на бика на Грейвс. У тях вкъщи нямало никого освен Елси, а тя не бе от стеснителните. Уили стои целият червен и дума не може да продума. Елси му казва: „Зная защо си дошъл. Бикът е в двора зад плевника.” Закарали те там юницата, качили се на оградата и наблюдават. Уили гледа ли, гледа и просто не го сдържа на едно място. Елси го пита: „Какво ти става?” Сякаш и тя не разбира. А Уили нищо друго не вижда. „Ех, казва, ех, да можех и аз!” А Елси му отговаря: „Защо не? Нали юницата е твоя?”

***

          Зад дядото се клатушкаше бабата, съумяла да доживее до дълбока старост само защото беше също тъй проклета, както и старецът ѝ. Бабата отстояваше независимостта си с яростта на фанатик, не отстъпвайки на дядото в буйството и в греховността. Веднъж след проповед, още недошла на себе си както трябва и крещейки високо, тя изпразни в мъжа си двуцевката му и здравата насоли едното от задните му полукълба. Това така възхити дядото, че той, който я мъчеше, както децата мъчат буболечките, оттогава прекрати тиранията. Повдигнала до колене широката си рокля, бабата вървеше и повтаряше с писклив, блеещ глас бойния си вик:

– Сла-ава на гопода бога!

***

        Къде ще вървим, питаха жените.

Не знаем. Не знаем.

И жените бързо и мълчаливо тръгнаха пак към къщи, подбирайки пред себе си децата. Те знаеха: когато на мъжа е толкова мъчно, когато той е толкова смутен, може да си изкара лошото настроение и на скъп за него човек. Жените си тръгнаха, оставяйки мъжете сами – нека мислят, нека рисуват мислите си в праха…

… А вкъщи децата наобикаляха жените. Какво ще правим, мамо? Къде ще вървим сега?

Жените отговаряха: не знаем още. Вървете да си играете. Само от баща ви стойте далеч. Иначе ще ви набие. И жените се залавяха за работа, но и като работеха, не преставаха да следят мъжете, които бяха наклякали в праха – смутени и замислени.

***

           – Майко… – Тя бавно обърна към него глава, леко полюлявайки се в такт с движението на колата. – Майко, а ти не се ли боиш? Не те ли е страх да отиваш на съвсем непознато място?

Очите на майка му станаха замислени и кротки.

– Малко – отговори тя. – Само че това дори не е страх. Просто чакам. Когато се случи беда и трябва да се направи нещо – ще направя всичко.

– А сигурно не си мислиш като мен: ще пристигнем там, дали ще е хубаво?

– Не – бързо отвърна майка му. – Не. Не бива да се мисли така. Аз не мога така да мисля. Това не е по силите ми – сякаш не живея един живот, а няколко наведнъж. Когато си млад, струва ти се, че можеш да живееш хиляда живота, а всъщност и един ти е съвсем достатъчен. Това не ми е по силите. Ти си млад, ти гледай напред, а аз… аз сега виждам пред очите си само шосето. Мисля и това скоро ли ще огладнеят другите, скоро ли ще поискат свински ребра. – Лицето ѝ сякаш беше се вкаменило. – Това е всичко, което мога да направя. Нищо повече. А ако се замисля, вие ще бъдете по-зле. Никой от нас не е отчаян само защото аз се грижа за работата си и не мисля за нищо друго.

***

          Майката се приближи до леката кола и провря ръката през задната врата. Тя измъкна от пода на колата един крик, изправи се и почна да го размахва насам-натам.

– Няма да тръгна – повтори тя. – Само със сила можете да ме накарате да напусна това място. – Тя бавно люлееше крика. – Гледай да не станеш за срам, татко. Няма да позволя да ме бият, няма да плача, няма да се моля. И ще ти го върна тъпкано. Пък и не си съвсем сигурен, че ще ме надвиеш. А ако сториш това, заклевам се в бога, че веднага щом обърнеш гръб или седнеш, ще те халосам отзад с кофата. Заклевам се в бога, че ще го сторя… Решихте всичко, ала бърже го решихте, без много да го мислите – рече тя. – Какво ни остана още в живота? Само ние самите, нищо друго… Когато вълците нападат някое стадо крави, добичетата дружно се бранят. От нищо не ме e страх, докато всички сме заедно – всички, с изключение на мъртвите, – и няма да позволя на семейството да се погуби… Ако някои от нашето семейство поискат да се отлъчат, тогава… виждате ли това желязо – никой няма да може да ме спре. – Тонът ѝ бе студен и решителен.

***

          Бащата каза:

– Тя сега е също тъй буйна като на млади години. Когато беше млада – от нищо не се боеше. Поне сега да се бе поукротила, толкова деца народи, такава тежка работа върши! Но не би! Помните ли как размахваше оня крик? Опитай само да ѝ го вземеш – за нищо на света не бих посмял.

***

          Бащата смръкна с нос.

– Ето какви времена дойдоха – язвително продума той. – Преди мъжът се разпореждаше за всичко. А сега жените командват. Време е вече да грабна пръчката.

Майката остави мократа чиния на сандъка. Тя се усмихна, без да вдигне глава.

– Че какво чакаш, грабни я. Когато бъдем сити, когато се настаним някъде, тогава бий с пръчката колкото щеш и ще запазиш кожата си цяла. Но сега не вършиш нищо както трябва – не работиш, не мислиш за семейството си. Ако беше иначе – защо не, върти пръчката, а жените ще се свиват като мишки и само ще подсмърчат с нос. Май ти се струва, че и сега можеш да пердашиш жена си, така ли? Не, мъжо! Сега трябва с нея да водиш бой, защото и тя има пръчка в ръката.

Бащата неловко се усмихна.

– Поне пред децата не говори така, от тези думи те няма да имат полза – каза той.

– А ти първо ги нахрани, пък после мисли от какво има полза и от какво вреда – отвърна майката.

Бащата стана с негодуване и се отдалечи, чичо Джон го последва.

Ръцете на майката все още бълникаха във водата, но тя изпрати двамата мъже  с очи и горделиво рече на Том:

– Юнак. Още се държи. Може като нищо да ме натупа.

Том се засмя:

– Ти какво – нарочно ли се заяждаш с него?

– Разбира се – отвърна майката. – Мъжът някой път се мъчи-мъчи, заприличва на сянка и току-виж, изпънал краката. А като го ядосаш както трябва, всичко се оправя. Баща ти нищо не каза, но се ядоса – и то как! Сега ще ми даде да се разбера.

***

– Няма ли да държиш проповеди? – попита Том.

– Няма.

– И да кръщаваш ли няма? – попита майката.

– Също. Ще работя на полето, на зелените ниви, ще бъда близо до хората. Не искам повече да ги поучавам. По-добре сам да се поуча. Да науча защо газят тревата, да ги слушам как говорят, как пеят. Да чувам как децата омитат чинийките си с каша. Да слушам как скърцат креватите на съпрузите нощем. Да ям с хората, да се уча от тях. – Очите му бяха влажни, блестящи. – И сам да се търкалям в тревата с онази, която пожелае да легне с мен, и да не крия това. И да псувам, и да ругая, и да слушам музиката на хорската реч. Сега разбрах, че всичко това е свято и че точно това не съм разбирал. Всички тези неща са добри неща.

Майката каза:

– Амин.

***

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *