ТЕАТЪРЪТ КАТО ИЗКУСТВО И РЕЛИГИЯ – ИСТОРИЯ ЗА РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ЛЕГЕНДА

ТЕАТЪРЪТ КАТО ИЗКУСТВО И РЕЛИГИЯ – ИСТОРИЯ ЗА РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ЛЕГЕНДА

От векове наред магията на театъра не спира да пленява хората, но малко знаят отговора на въпроса как и кога се слага началото на това изкуство. За всички любопитни и обичащи театъра, тази статия ще повдигне завесата за раждането на една от най-великите живи легенди.

Всичко започва около VI век пр.н.е., когато в елинистическия свят трайно са утвърдени т.нар. религиозни мистериални празници – Дионисиите и Елевзинските мистерии. Тук няма да засягам въпроса за генезиса на мистериите, само ще спомена, че те са характерна част от културата и религията на траките, дълбоко пропита от тайнствата на орфическите ритуали.

Всъщност раждането на театъра не е никаква мистерия – мистерията се оказва самият театър…

Но всичко по реда си. Нека първо разберем повече за Елевзинските мистерии и Дионисиите.

„Който вече е присъствал на посветителните церемонии в Елевзина или е чел поемите, наричани орфически, той знае какво искам да кажа.“

Павзаний

Сцена от мита за Елевзинските мистерии.

Елевзинските мистерии, известни още и като Великите мистерии, са едни от най-почитаните  общогръцки празници. За техен основател се счита Евмолп – митичен цар на Атина и син на Посейдон. Празникът е посветен на богинята Деметра и дъщеря ѝ Пресефона. Според легендата Хадес връща Персефона на майка ѝ Деметра[1] именно в  Елевзина, и поради тази причина мистериите възникват там. Цикълът се състои от Малки – провеждани през февруари-март, и от Големите мистерии през септември.

Празникът започва с шествие от Атина към Елевзина, в което официално участват ефебите, с къпане на мистите в морето при Пирея и с очищения и молитви [5]. Процесията е съпроводена от различни религиозни ритуали, музика, песни и танци. Тогава се изпълняват традиционни неприлични закачки, наречени гефиризми или „закачки на моста“ [5]. Следва нощно бдение около олтара  на   Деметра  и  Персефона,   съпроводено   от   жертвоприношение.

Кулминацията настъпва, когато мистите преминат в запазеното за светилището заграждение. Тогава идва моментът и на мистериите, известни само на посветените. Тяхното  съдържание е пазено в дълбока тайна, чието издаване се смята за престъпление и оскверняване. Целта обаче е известна. В Химна към Деметра тя е много ясно формулирана: „Блажен е онзи сред човеците на земята, който в пълнотата си е имал Видението на тези обреди! Този, който не е получил свещеното Посвещение и обикновеният човек, нямат същата съдба след смъртта, в смрадното пребивание в мрака.“ [2].

Част от въвеждането в мистерията е вярващият да приеме Откровението, предадено му чрез dromena, legomena и dieknymena. Dromena са литургични драми или мимични представления, изнасяни в залата за Посвещение, която по архитектура наподобява театър. Въпреки ревностно пазената тайна за съдържанието на мистичните представления, според Плутарх „драмата представя заблудите и мъките на душата, после нейното възнасяне, когато се доближава до обиталището на избраните“ [2]. Legomena е устното откровение, което съпровожда dromena. Представлява тайни формули – пароли, чрез които посветеният получава достъп до „Извора на Паметта“ или  се „омилостивяват Персефона и другите богове на подземния свят“ [2]. Dieknymena е най-същественият момент на Откровението, което се изразява  във Видението – разкриване на мистериозните свещени реликви (hiera) пред просветените [2].

Деметра дарява Триптолем с житен клас.

Описанието на Франсоа Шаму, дадено за мистериалните ритуали, обобщава всичко казано до тук: „Карали посветения, когото наричали мист, да движи предмети и да изрича формули, в които имало някакъв сексуален символизъм, после давали едно символично представление, нещо като свещена драма, която разказвала за скръбта на Деметра, блуждаеща и търсеща изчезналата си дъщеря, както и разни други сцени, между които вероятно и хиерогамията, обред за плодородие, добре известен на другите места. Церемонията завършвала, като показвали на публиката житен клас.“ [5]. По този повод Св. Иполит споделя, че най-съвършената мистерия на „виждане“ се състои в „клас ожънато жито на тишина“ [2].

Бронзова оброчна плочка на Дионис от Смолян.

           Дионисиите са цикъл от празници, включващ Големи и Малки Дионисии, Ленеи и Антестерии, всички посветени на бог Дионис – старо земеделско и оргиастично божество [1]. По същество празникът се изразява в тържествени процесии, хорови изпълнения на химни (дитирамби) в чест на бога, състезания на драматични поети, игри и др. По време на процесиите се разнася фалос, който символизира плодородието и обновяването на природата.  Вярващите  изпадат в  мистичен екстаз и въодушевление, което се свързва не само с виното, но и със земеделския характер на култа като традиция на весел празник след тежката работа през лятото [5]. Участниците в шествието се преобразяват в сатири, които са част от тиаса (свитата) на Дионис, а костюмите им включват  маска за лице, кози кожи около бедрата, опашка и фалос.  Трагедията води началото си именно от т.нар. дитирамба, което означава „песента на козела“.

На атическия поет Теспис се приписва въвеждането на диалог между един актьор и водача на хора като по този начин в лирическия химн на дитирамба се внася драматичен елемент [5]. Според надписа върху „Пароския камък“ през 534 г. пр.н.е. по време на  управлението на Пизистрат е изнесено първото драматическо представление на Големите Дионисии в Атина [5].  Малко по-късно, въз основата на фалическите шествия и придружаващите ги шеги и закачки, както и на неприличните гефиризми от Елевзинските мистерии,  се създава комедията. Така през 486 г. пр.н.е. между двете Гръко-персийски войни е поставено първото  комическо представление, отново по време на Големите Дионисии [5].  В последствие започват да се организират театрални състезания, като победите в драмата се считат за по-престижни от тези в комедията. Това е началото на театъра в Гърция.

А ето какво се случва в Рим..

Според сведенията на Тит Ливий през 364 г.пр.н.е., след разгара на голяма чумна епидемия, за да бъде „усмирен гневът на боговете“,  са организирани първите сценични игри [3]. По това време те са преки подражания на някакъв етруски ритуал, състоящ се от пантомими, без рецитатор. По-късно към този своеобразен вид танц са добавени сатирични реплики и песни, като по този начин се ражда един напълно нов жанр – т.н. satura, определен като първичната форма на римския театър [3].

За начало на същинския театър в Рим се счита 240 г. пр.н.е., когато тарентиецът Ливий Андроник адаптира сатурата към определен сценичен сюжет. Тази реформа той извършва като взаимства темите на гръцките произведения, но изиграни по много по-различен начин.  Докато в Гърция от началото до края на представлението само един актьор изпълнява дадена роля, то в римския театър ролята се изпълнява от двама актьори – единият изиграва жестовете, а другият рецитира поемата под акомпанимента на музикант.

Подобно на комедията в Гърция, така и в Рим покрай цирковите шествия  (pompa circensis) и селските увеселения, се обособява един различен вид народна комедия – ателаната[2]. Като карикатурен жанр тя набира голяма популярност сред народа с нейния фамилиарен тон и разкрепостеност. От улична театрална импровизация, ателана започва да се използва за финал на сценичните игри като пародия на литературните пиеси, съставляващи по-голямата част от спектакъла.

Към края на III в. пр.н.е. театралните представления стават неразривна част от игрите,  редувани с конни надбягвания или с други спортни състезания.

В представленията на римския театър обаче не толкова текстът грабва интереса на публиката, колкото декорът. Поради тази причина той започва да се обогатява все повече и повече, докато „накрая зрелищността взима превес“ [3]. Склонността към реализъм също води до неприемливи за нас крайности. Така например осъдени на смърт поемат дадена ролята в момент, в който настъпва трагичен край и те заплащат с живота си. По този начин зрителите стават свидетели на действителното разкъсване на цар Пентей от вакханките, на изгарянето на Херкулес или на обладаването на Пасифая от бик.

За тази особеност на римския театър ще споделя един коментар на Гримал, която ще използвам и за финал на темата:

        „Трудно ни е да разберем какво удоволствие са могли да доставят подобни зрелища. Като поразмислим обаче, стигаме до някакво обяснение: театърът, този вълшебен свят (какъвто е бил още от зараждането си в самата Гъция), не се подчинява на всички правила на делничния морал. Стремежът и целта при него е да се пренесат зрителите в един мир, където всичко е възможно, където обикновените закони на природата вече не са в сила. Затова и римският театър често се превръща във феерия, във вълшебно зрелище. В чудния свят, който той ни представя, нищо не е невъзможно, напротив, той трябва да предлага пищни богатства и чудеса. Римският народ, който се чувства всемогъщ, цар на света, иска в неговите игри мечтата да стане действителност. Няма значение, че тази мечта е жестока, непристойна, разкошна, еротична или поетична – тя трябва да бъде осъществена и публиката е готова да освирка магистрата, който не е достатъчно изобретателен или е твърде голям скъперник, за да задоволи очакванията ѝ. Разбираемо е, че от този момент театърът се оказва отклонен от пътищата на литературата.“ [3].

   

Менандър с маски от нова комедия. Музей на изкуствата в университета в Принстън.

 

      ЛИТЕРАТУРА

  1. Богданов, Б. История на старогръцката култура. София, 2006, 119-120.
  2. Виан, Ф. Гръцката религия  в  Архаичната  и  Класическата  епоха. –  В: История на религиите. Том 2, 1996, 39-132.
  3. Гримал, П. Римската цивилизация. София, 1998, 260-263.
  4. Кун, Н. Старогръцки легенди и митове. София, 1985, 51-55.
  5. Шаму, Ф. Гръцката цивилизация. София. 1979, 180-205.

[1] Деметра е древногръцка богиня на плодородието, която според легендите научава хората как да обработват нивите. Първите семена от пшеница тя дава на Триптолем – син на елевзинския цар Келей. Когато дъщеря ѝ Персефона е отвлечена от Хадес – царят на подземното царство, Деметра потъва в скръб. Всички  ниви, гори, градини и лозя изсъхват и по целия свят настъпва глад. Зевс изпраща Хермес – вестоносеца на боговете, до подземното царство, за да убеди Хадес да освободи Персефона. Той се съгласява да го направи, но само за половин година. И така, всеки път, когато Персефона се връща при майка си Деметра, настъпва пролетта, и всеки път, когато Персефона отива отново при съпруга си, започва есента [4].

[2] Ателаните са изградени от четири стереотипни персонажа – старецът Пап (Pappus), поучаващият гърбушко Досен (Dossenus), бузестият лакомник Букон (Bucco) и глупакът Мак (Maccus). Сюжетите са елементарни и заимствани от всекидневния живот [3].

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *